В понеделник отбелязахме поредната тъжна годишнина от Ньойския диктат. Черната Ньойска граница още разделя български села, дворове, къщи, гробове. Дори гробове. Който не врява, да иде да види с очите си. Село Стрезимировци, село Полетинци, още поне тридесетина села в окупираните Западни български покрайнини.

Прочее, нашите съюзници-разбойници, окуражавани в отмъщението си от реваншистка Франция, не случайно избират датата 27 ноември, за да принудят България да подпише унизителния диктат.

До 1919-а година 27-ми ноември е бил Денят на българските победи заради разгрома, който българските капитани нанасят на сръбските генерали през Сръбско-българската война от 1885 година. Ден на заслужената гордост, ден на бойната слава. Затова и сърбите, злобни в подлостта си, настояват Ньойския диктат да бъде подписан точно на тази дата. И по-късно си плащат за това, разбира се. Както и Франция си плати.

Изобщо Парижката система от мирни договори след 1919 година беше катастрофална грешка. Триумф на омразата, на мъстта, на реваншизма на съглашенците. И Ньойският диктат, и този от Трианон, и договорите с победена Германия целяха да унижат, отмъстят, смачкат победените европейски народи. Държави бяха разкъсани, окупирани, разделени. България и Унгария останаха да граничат само със себе си.

Именно късогледството, злобата, отмъстителността на победителките е причината за политическата ситуация, която предизвика Втората световна война. Чудовищните клаузи на тези диктати не можеше да не предизвикат гняв и съпротива. В главите на сърби, гърци и румънци се върти чудовищната идея за окончателна окупация и разделяне на България по билото на Стара планина. Сърбите даже тръгват да осъществяват този план. Докато съюзническите комисии заседават по проектите на текстовете, сръбската армия окупира незаконно Западните български покрайнини на 6, 7 и 8-ми ноември. Сръбските претенции се простират върху Кюстендил, Брезник, Трън, Радомир, Перник, Видин. До река Искър.

И тук се намесва един човек, чието име е незаслужено забравено в българската история. Това е Томас Удроу Уилсън, президентът на САЩ по това време. Президентът Уилсън е историческа личност от първото десетилетие на XX в., която е неразривно свързана и с българската история от този период. Президентският му мандат, който съвпада с период, наситен с множество преломни моменти и трудни решения, които държавниците в света трябва да вземат, а именно Първата световна война и произхождащите от нейния край последствия, променили съдбата и на Европа, а и на България, разбира се.

Томас Удроу Уилсън е бележита личност за световната история. Освен президент той е бил и доктор по история и политически науки, човек, отдаден на академичната професия. След края на войната подема инициативи, които са с общочовешко значение за опазване на мира и за създаване на организация, в която да се решават бъдещите неразбирателства между народите с цел предотвратяване на нов световен конфликт, който да е пагубен за човечеството.

След произнесената на 8 януари 1918 г. реч за известните „Четиринадесет точки на Уилсън”, той отваря вратите за създаването на организация, която до ден днешен се бори за световен човешки мир, а именно ООН, тогава наречена Общество на народите. С това си действие той записва името си в световната история като един от борците, за които решаването на конфликти на международната сцена трябва да се извърша по пътя на дипломацията посредством медиацията на организации, които обединяват държавите по света, а не чрез военни конфликти, които се превръщат в геноцид за човечеството.

За нас, българите, от изключително значение е фактът, че неговите позиции и действия по време на преговорите след Първата световна война създават предпоставка той да бъде назован в историографията като „неочакван приятел на България”.

Въпреки че България се явява противник на Антантата, към която е страна и САЩ, президентът Уилсън се застъпва за българския народ. Неговите съюзници от войната по време на преговорите започват да изявяват териториални претенции към загубилата българска държава и заявяват стремежите си за поделянето ѝ на три части. Желанието на Антантата е да ликвидира България като самостоятелна държава като подчинят територията ѝ на Гърция, Сърбия и Румъния и разпокъсат народа в три отделни държави.

В определен период е лансирана и идеята за окупация на България от военни сили на Антантата. Тези идеи срещат категоричния отпор на президента Уилсън и на водената от него делегация. Прокламираните от него принципи за самоопределение на нациите и активната му дипломатическа роля по преговорите, уреждащи междудържавните отношения след Първата световна война, са един от факторите, които пресичат опитите България да бъде окупирана и териториите ѝ поделени между съседните държави. Благодарение на твърдостта и умелите действия на държавника Уилсън, които достигат до крайности (заплаха за напускане на преговорите от страна на САЩ), той успява да запази целостта и самостоятелното съществуване на вековната ни държава.

Президентът Удроу Уилсън е заслужил да има поне един паметник в негова чест, тъй като благодарение на твърдите си действия по време на Ньойските преговори е запазил суверенитета и териториалната цялост на България и е предотвратил събития, които биха били национална катастрофа. Понастоящем в България има само една скромна уличка в Пловдив, кръстена на негово име.

Предстои отбелязването на сто години от края на Първата световна война. Предлагам в столицата да бъде издигнат паметник на президента Уилсън, както и да бъдат именувани улица или площад.

Вчера, знаково на 27-ми ноември, заедно с моите съратници, общинските съветници от „Патриоти за София“, водени от г-н Карлос Контрера, направихме първата стъпка – внесохме формалните предложения в деловодството на СОС. Сега събираме инициативен комитет от хора, които биха подкрепили тази идея.

Президентът Уилсън го заслужава.