На 8-ми ноември, Архангеловден, българите в Западните покрайнини отбелязват тъжната годишнина от сръбската незаконна окупация на тези земи, проведена от 6-ти до 8-ми ноември 1920 година. Тогава сръбската армия, нарушавайки клаузите на позорния иначе Ньойски диктат, без да изчака решенията на Международната комисия, която трябва да определи граничната линия между Царство България и Сърбо-хърватско-словенското кралство, нахлува в тези изконни българските територии.

В резултат на тази окупация от 6-ти до 8-ми октомври 1920 година, от нашата Родина са откъснати 122 села (25 от които са разсечени на две) в Кулско, Трънско, Царибродско и Босилеградско. Телената мрежа е прокарана през дворове, къщи и гробове…през семейства и човешки съдби…

Извън териториалните предели на нашето Отечество остават над 54 750 българи. Те наричат новата ньойска граница ”Черната граница”. Десетки хиляди от тях търсят спасение от сръбските издевателства в свободните предели на Отечеството… Десетки други избират въоръжената съпротива срещу окупатора и се вливат в редовете на ВМРО и ВЗРО „Въртоп”…Разбира се повечето загиват, но поне падат прави. С оръжие в ръка. Българките в окупираните територии слагат черни забрадки. В знак на национален траур.

Днес в България никой не се интересува от това как живеят българите, останали без вина зад Черната граница. Разбира се с малки изключения, но като цяло сънародниците ни са крайно незаинтересовани от тази тема. Този въпрос не е в дневния ред на българското общество. 90 години след Ньойския диктат и издигането на Черната граница, само шепа идеалисти и български родолюбци със зъби и нокти подържат пламъчето на българщината. В Босилеград, Сурдулица, Цариброд, Пирот, Ниш…И от двете страни на телената Черна граница.

Не че има някакъв национален въпрос в така наречения дневен ред на обществото ни изобщо. Сънародниците ни в свободна България се вълнуват от други неща, най-общо и най-меко казано. Видимо българите в Западните покрайнини ще трябва да почакат. Да почакат днешното българско общество да се сети, че има българи, които все още живеят зад телена мрежа. В чужда държава, която системно и последователно ги унижава заради българския им произход и самосъзнание и се опитва да ги претопи и прогони. Да се сети, че понятията „национален интерес” и „национално достойнство” трябва да се изпълват със съдържание. Като например – че България има право на глас при евентуалните бъдещи разширявания на НАТО и ЕС. И че Сърбия трябва да разбере това. Трябваше вече да го е разбрала. Ясно и недвусмислено.

Докато това се случи, черните забрадки, символ на траура от сръбската окупация на Западните български покрайнини ще продължават да покриват националното ни знаме. И националната ни съвест.