Това е един текст от Стоян Бояджиев, почетен председател на ВМРО, легенда в историята на Организацията и българското дело в Македония, вече покойник. Текстът е посветен на годишнината от Ньойския диктат. Четете…

Вече трета година в северозападната ни съседка се водят кървави битки. Това поставя в сериозна опасност мира на Балканите и в Европа- Причините за тези битки водят началото си от договорите, с които завърши Първата световна война. Между тях е и Ньойският мирен договор от 1919 г. С него бяха предадени Западните покрайнини на България на СХС Кралство. При налагането постановленията на тези договори Великите сили-победителки пренебрегнаха основните етични, морални и политически принципи, прокламирани в М-те точки на американския президент Уилсън. Като последица се стигна и до Втората световна война.
При отнемането на Западните български покрайнини бе прокарана една невероятна и антихуманна граница, която направо разсече на две българските гранични села. „И вие, ако искате де знаете какво е неправда и какво е рана в живото тяло на един народ, елате, непременно елате тук. Два пъти елате, ако сте българи и ако искате да видите как една международна граница прави от двора не един и същ човек две държавни територии. От една страна на невидимата граница да въздиша щерката, от другата да плаче побелялата от скръб майка.” (Стоян Чилингиров).
Премахването на създадената от Ньойския договор неправда по отношение на Западните покрайнини е абсолютно необходимо. В интерес на мира на Балканите е това да стане действителност в близко бъдеще. Ето защо, налага се българската общественост да бъде запозната по-отблизо с политическата и правна проблематика на въпроса и де се потърсят разумно пътища за разрешаването му.
Това е замисъла за написването на тази студия. Надявам се да стане обект за размисъл и да даде подтик за политическо действие на отговорните фактори и държавни ръководители.
***
По силата на законите на историческата правда държавата, наречена Югославия, се разпадна и изчезна като териториално-политическа единица от картата на Европа. На нейно място възникнаха нови държавни формирования. Всичко това бе съпроводено с невиждани в Европа след Втората световна война кървави насилия и жестокости. Излезе на преден пран понятието „етническо прочистване“, което на практика означаваше преместване и насилствено прогонване от родните им места на стотици хиляди мъже, жени и деца. Извършени бяха нарушения на човешки и правни закони. Военнопрестъпници и нарушители на международните норми биват издигани като национални герои. Балканският полуостров стана арена на кървави междунационални сблъсъци и наново придоби печалната слава на „барутен погреб“.
В тази обстановка България, като непосредствено заинтересован съсед, е длъжна да помисли за съдбата на своите сънародници – поданици на бивша Югославия.
В настоящото изложение ще се спрем върху проблемите на българите, населяващи т. нар. Западни покрайнини и ще посочим начините за тяхното разрешаване.
Съдбата на нашите сънародници, живеещи в Западните покрайнини бе решена с т. нар. Ньойски мирен договор, подписан на 27 ноември 1919 г. от България след края на Първата световна война. Съгласно този договор най-вече се санкционира подялбата на Македония, извършена на Букурещката конференция от 1913 г. Ньойският договор, заедно с Пакта на Обществото но народите, който го предшествува, съдържа 296 члена. Член 27 определя границите на България, а членовете 28 до 35, посочват как да се прокарат самите граници.
Добруджа бе наново отстъпена на Румъния. Съгласно чл. 48 България бе принудена да се откаже „в полза на съюзените и сдружени сили от всички свои права и собственост върху територията на Тракия.“ По този начин тя бе оставена в междусъюзническо владение. Съгласно Северския договор от 10 август 1920 г. в който България не е страна, съюзниците прехвърляха на Гърция всичките си права по чл. 48 от Ньойския договор. По този начин България загуби излаза си на Бяло море. България бе окастрена и в нейната западна част. Съгласно чл. 27 бе санкционирана и една допълнителна корекция в полза не Сърбия, като град Струмица, сега в Република Македония, заедно с плодородната му околия, бе дадена на Сърбия. Узаконено бе разкъсването на Македония, като 27 000 кв. км. от територията й бяха дадени на Сърбия, 34 000 кв. км. на Гърция и само Пирин и неговата околност от 6500 кв. км. остана в България. От България бе откъсната и предадена на Сърбо-Хърватско-Словенското кралство крайгранична ивица земя, известна като Западни покрайнини с компактно българско население от Царибродско, Босилеградско,Трънско и Кулско – общо 1500 кв, км. със 107 населени места, 123 училища и 45 църкви, с население близо 100 000 души. Без да се изчака решението на комисията за определяне на граница Сърбия на 6 ноември 1920 г. окупира тази територия. По този начин започва денационализацията и асимилацията на българското население. По данни от преброяването през 1961 г. в Западните покрайнини е имало 63 000 българи, през 1971 г. – 38 000, а през 1991 са само 25 000. В Цариброд, където до началото на шестдесетте години, населението изцяло бе българско, днес за българи се определят само 52 %, за „югославяни“ – 22 %, за сърби – 22 % и 4 % – други. Или близо 48 % от населението е денационализирано и сърбизирано. В периода 1920-1941 г. се провежда открита насилствена асимилация и сърбизиране.
На 20 декември 1920 г. е приет закон за Защита на Държавата (ОбЗНАНА), който не признава национални малцинства и задължава българите да приемат сръбски имена и презимена, е децата да учат в сръбски училища. Физически и психически терор и безкомпромисно отношение към българската интелигенция и свещеничество. Убити са над 1200 души в този период.
След Втората световна война конституцията на СФРЮ наред с другите народности призна и наличието на българска народност. След 1948 г. поради влошаване държавните отношения с България се засилва наново асимилационния натиск. Психически и физически тормоз, осакатяване и убийства, осъдени или без съд пълнят затворите и концлагерите. Българите от Западните покрайнини процентно са на второ място сред концлагеристите по национална
принадлежност.
Причините, факторите и формите за интензивно обезбългаряване на Западните покрайнини са, както следва:
1. Денационализаторска и асимилаторска държавна политика на Югославия. Същата не зачита клаузите на Всеобщата декларация за правата на човека на ООН, Европейската конвенция и Хелзинските споразумения, както и собствената си конституция.
2. Създадената изкуствена граница прекъсва естествените връзки със София, Перник, Кюстендил и лишава от поминък и прехрана граничното население. Също така се прекъсват роднинските, културни и икономически контакти с България.
3. Българската православна църква е подчинена не Сръбската патриаршия, докато православните църкви на другите малцинства в Югославия принадлежат към отечествените им църкви. В Банат например действуват 35 румънски църкви.
4. Не се допускат български вестници и периодичен печат. Тоталното въздействие на сръбската културна пропаганда деформира българската нация.
5. Минимален обем на инвестициите, ликвидиране на поминъка, изкуствено поддържане на ниски лични доходи – това е само част от икономическия инструментариум за разселване на българското население от Западните покрайнини. Личните доходи например в началото на 1944 г. в Босилеградско се равняват едва на 59 % от средните за Република Сърбия. Почти всички предприятия са губещи. Средствата, отпуснати за общините от републиканския фонд за развитие на изостаналите области през 1991 г., бяха отклонени към населената със сърби община Враня. Подобно е положението и в районите на Сурдулица, Бабушница и
Цариброд, чието население е принудено да изтича към по-богатите райони на Сърбия, където го очаква пълна асимилация.
6. Културните и политически права на населението се редуцират с косвени средства. Българското издателство „Братство“ в Ниш е изцяло под сърбо-комунистически контрол. Отпечатването на български учебници е преустановено. Създадени са всички условия за ликвидиране обучението на български език. Изучаването му само два часа седмично факултативно е практически лишаване на местното население от възможност децата да изучават майчиния си език. Демократичният съюз на българите в Югославия бе единственият от обществено-политическите формации на малцинствата в Сърбия, който не бе регистриран за изборите през миналата година, а пропагандният и полицейски натиск срещу него е постоянен.
7. Откъсват се селища от общини с чисто българско население и се присъединяват към общини, населени със сърби. По този начин в административните единици българите изкуствено се превръщат в малцинство – позиция, удобна за денационализиране.
8. Променя се изговора и правописа на българските имена, на селищата, както и женските презимена, например вместо Иванка Иванова се приема Иванов Иванка.
9. С научни фалшификати се лансира и доказва тезата за наличие на „сърбо-шопски” етнос. Създадена бе изкуствено измислената националност „югославянин”.
10. Насажда се страх в населението открито да се изявява и отстоява българския национален дух.
11. С всевъзможни административни разпоредби местните власти всячески пречат бежанците да се завръщат в домовете си, да стопанисват собствените си и наследствени имоти, да поддържат връзки с роднините си.
12. Фатална роля играят съвременните еничари. Това са местни хора, по произход българи, приобщени към управляващата сръбска комунистическа партия. С участието си в органите на властта и по силата на лични користни интереси те стават проводници на добре камуфлираната асимилаторска политика. Така те създават привидност за самоуправление не местното население и спазване на малцинствените права. Напоследък има много случаи такива еничари – родоотстъпници, да уволняват от работа по разни измислени поводи изявени членове на ДСБЮ.
От всичко казано дотук е видно, че дискриминационно-асимилаторския режим, установен в Западните покрайнини от сръбската администрация, нарушава изцяло всички международни конвенции. Той е създал грубо погазване на човешките права на местните българи. Прилага се съзнателно политика на денационализиране и посърбяване.
Единственият път да се излезе от това нетърпимо положение е Западните покрайнини да бъдат върнати на майката отечество- Благоразумието и добре разбраните интереси на самата Сърбия налагат управниците в Белград да го осъзнаят.
България има всички юридически основания да иска връщането на тази област. Те са безспорни и необорими. Две от тези фундаментални основания ще бъдат изложени тук понастоящем.
ЮРИДИЧЕСКИ ОСНОВАНИЯ ЗА НЕДЕЙСТВИТЕЛНОСТ ОТНОСНО ЗАПАДНИТЕ ПОКРАЙНИНИ НА НЬОЙСКИЯ ДОГОВОР ОТ 1919 Г.
Съгласно сега действуващото международно право, клаузите на Ньойския договор от 1919 г. относно Западните покрайнини са недействителни. Тази недействителност може да бъде предявена било по политически път, било пред съответните международни съдебни институции. Ще изтъкнем две от основните причини за обявяване недействителността на Ньойския договор от 1919 г. относно Западните покрайнини.

А. Липса на субект на договора
Съгласно самия договор Западните покрайнини са предадени на Кралството на сърби, хървати и словенци.
През 1929 г. крал Александър установява военна диктатура, обявява тричленната държава за несъществуваща и създава новия юридически субект Югославия. Тази Югославия, по волята на народите, които я населяват, изчезна от политическата карта на Европа. Изчезна една напълно етнически хетерогенна държава с комплексна национална и етническа композиция и с население от 22 427 385 жители,от които 8 140 507 сърби, с приблизително 30 етнически групи. Шовинизмът на сърбите е основната причина за
разпадането на държавата Югославия .
От общата теория на правото е известно, че договорите прекратяват своето действие с изчезването на субекта (субектите), които са ги сключвали. Когато договорът е двустранен той престава да съществува по правило, щом престава да съществува един от субектите, които са го сключили.
Югославия изчезна напълно, както и Сърбо-Хърватско-Словенското кралство. Комбинацията от Сърбия и Черна гора, наречена „Остатъчна Югославия”, не е призната от никой като наследник но изчезналата Югославия. Тази държава изчезна като субект на международната общност и междудържавната й личност е заличена. А когато една държава изчезне, съгласно международното право престават да действуват и всички договори, които тя е сключила.
Б. Коренно изменение на обстоятелствата
(Rebus sic stantibus)
Още през 16 век един от основателите на съвременното международно право Джентилис формулира тезата ”Omnis convento intellegitur rebus sic stanubus”. Тази формула приема, че при сключването на безсрочни договори се разбира, че те са задължителни само дотогава, докато обстоятелствата, при които са били сключени, са останали неизменни. Това е твърдо установената клауза “rebus sic stantibus”. По силата на тази клауза Сърбия през 1913 г. отказа да изпълнява постановленията на доброволно подписания от нея договор от 13 март 1912 г. с България относно съдбата на Македония. Сърбия поиска да се смятат за отменени онези клаузи от договора, които определяха респективните права на двете страни в Македония, за да може да завземе онази част от тази област, която по договор бе определена за България. Още преди 82 години Сърбия прие, че клаузата „rebus sic stantibus“ е действуваща норма в международното право и я приложи в спора си с България. В по-ново време Франция през 1966 г. изказва тази формула и излезе от военно-договорната система на НАТО.
Тъй като имаше известни различни мнения в кои конкретни случаи следва до се прилага тази клауза при сегашното състояние на международната общност, във Виена бе свикана през 1966 г. международна конференция, на която бе изработена и приета „Виенска конвенция за правата в международните договори“. Приета в две последователни сесии (1968, 1969 г.) в 85 параграф се разглеждат проблемите, възникващи при прилагане международните договори.
Съгласно чл. 62 е приета като действаща норма на съвременното международно право клаузата „rebus sic stantibus” . За нас, българите, в конкретния случай за Западните покрайнини, е важно становището на делегацията на САЩ как следва да се тълкува чл. 31 точки 1, 2 и 3 и чл. 32 от Конвенцията. Според нея за прилагане на клаузата „rebus sic stantibus” трябва да се имат предвид:
„… f) подготвителните материали на договора;
g) обстоятелствата при сключването му.”
СЪРБИЯ Е ВЗЕЛА ЗАПАДНИТЕ ПОКРАЙНИНИ ПО СТРАТЕГИЧЕСКИ ПРИЧИНИ
С оглед на изложеното разбиране на САЩ, налага се да се спрем по-подробно на подготвителните материали и обстоятелствата при сключването на Ньойския договор. За тази цел ще ползваме официалните протоколи на комисията, която е изработвала договора. В тях е отбелязано, както следва:
1. Протокол № 2 от заседанието на 7 март 1919 г. относно границите на България:
„…г-н Ларош (Франция) заяви: Сърбия формулира спрямо България само стратегически съображения, но не и етнически.
На същото мнение са и господата сър Айр Кроу (Англия) и генерал ле Ронд (Франция)”;
2. Протокол № 16 от заседанието на 13 март 1919 г.:
„…Д-р Дей (САЩ): Даването на предимство на Сърбия ще постави българската столица напълно под опасност и ще предизвика възбудата на българския народ, както и много мъчнотии между двете страни.“;
З. Протокол № 16 от 18 март 1919 г.:
„Полковник Кастолди (Италия) намира, че се очертава диспропорция между силите на упоменатата Сърбия и отслабена България…
…точка d) Комисията намира, че глобалното приемане на сръбските искания спрямо България ще постави последната в тежко политическо и икономическо подвластно;
е) Тя констатира, че териториите, искани от Сърбия, са населявани от население в болшинството си българи“.
От цитираните протоколи се вижда, че Западните покрайнини бяха подарени на Сърбия по чисто стратегически причини. Това е абсолютно безспорно.
Сега развитието на военната техника дава възможност за минути да долетят ракети от Ниш или Пирот до София и обратно. Стратегическите причини за отстъпването на Западните покрайнини на Сърбия вече не съществуват. Или, както е казано по-горе в американското становище: „обстоятелствата при сключване на договора“ трябва да се вземат предвид и да се признае, че са налице всички юридически предпоставки за прилагането на клаузата „rebus sic stantibus “ и Ньойският договор в частта си относно териториалното отстъпване на Западните покрайнини да бъде отменен (обезсилен), поради коренно изменение на обстоятелствата.
Не се съмняваме, че решението, на който и да е международен или арбитражен съд ще бъде в тази насока. Съществуват и други юридически аргументи в полза на обезсилване на договора, които не е необходимо да изтъкване в тази студия.
ПОЛИТИЧЕСКИ СЪОБРАЖЕНИЯ
От изложеното дотук е видно, че България име всички юридически основания да иска връщането на Западните покрайнини. Искане за това следва да бъде направено било на бъдеща международна конференция, която ще уреди всички проблеми, възникнали вследствие разпадането на ФРЮ, било при неминуемите дипломатически преговори с България и остатна Югославия с оглед на нейното бъдещо признаване от Република България. Българското признаване трябва да бъде обусловено от съгласието на Сърбия, както и на останалите страни, имащи права по Ньойския договор. Това са Хърватска и Словения, че признати от България като самостоятелни държави. Още отсега ще следва да се започнат дипломатически преговори с последните две държави да дадат формалното си съгласие за анулиране на договора. Това е много важно да бъде направено в случай, че Сърбия не даде такова съгласие, защото ще улесни извънредно много работата на нашите юристи пред международните инстанции. Защото Хърватска и Словения от юридическо гледище имат точно толкова права върху Западните покрайнини, колкото и Сърбия.
За реалното връщане на покрайнините българската дипломация трябва да се активизира без отлагане. Абсолютно необходими са предварителни сондажи и постигане съгласие преди самата конференция.
Българската дипломация е изправена пред една отговорна задача. За нейното решаване са необходими усилия в две направления:
1. Де се убеди сръбското правителство, че е крайно време Сърбия да даде доказателства, че действително желае да започне една нова ера в отношенията й с България. Думите за славянско братство и православно единение, които усилено чуваме напоследък от нейни представители, ще следва да получат реално покритие. А това може да стане само с връщането на покрайнините. Българският народ има много горчиви спомени от миналото. Той помни например подаряването на чисто българските територии в Нишко и Поморавието на Сърбия от царската руска дипломация (1878 г.). Тези земи бяха загубени за нас в името на равновесието на Балканите вследствие създаването на Санстефанска България. Тази България бе разпокъсана само след няколко месеца, но чисто българските територии от Мизия останаха в Сърбия.
България помни срамното нападение от войските на крал Милан през 1885 г. и вместо помощ срещу Турция неочаквано ударът дойде от „християнска и православна Сърбия“. България помни също така и незавидната роля на Сърбия в Балканските войни и наложения от нея ужасен денационализаторски режим в „Южна Сърбия“, както и коварната роля в създаването на т. нар. „македонска нация“ в по-ново време. Тези неща стоят в народната памет. Ето защо Сърбия трябва да направи една смела крачка, за да спечели българския народ за едно ново бъдеще. Това е абсолютно необходимо. Защото в българската душа стоят дълбоко пророческите думи на великия български син Христо Ботев: „Още от началото на своето съществуване и досега Сърбия е била неискрена към българския народ. Тя всякога се е стараела да възпрепятствува на нашето освобождение и е гледала де се възползва от нашето доверие, от нашите сили, от нашата кръв.“ (в. „Знаме“, април 1875 г.)
Сърбия сега осъществява своите териториални блянове. Територията, която следва да ни върне, е нищожна в сравнение с това, което тя придоби. За нос обаче връщането на тези 1500 кв. км. ще бъде доказателство за едно действително ново отношение и мост за преминаване към едно ново бъдеще между двата народа. България ще увеличи територията си с 1/60 (една шейсета част) и съвсем смешно би било, че това увеличение ще наруши териториалното равновесие на Балканите и между двете държави. От този жест обаче ще спечели както самата Сърбия, заобиколена отвсякъде от иноверни н неславянски страни (с изключение на Македония), така и всички страни, които вярват и се борят за едно по-добро бъдеще за народите на Балканския полуостров. България решително е една от тези страни.
2. Необходимо е още сега българската дипломация и правителство да убедят ръководството на Русия, традиционната покровителка на Сърбия, да съдействува за връщането на Покрайнините. Русия трябва да даде приятелски „дипломатически съвет“ на сръбското правителство за отстъпчивост и благоразумие. Нашата дипломация има много исторически аргументи, за да поиска съдействие на руските си колеги. Излишно е да споменаваме тук, че откъсването от България на Ниш, Пирот, Враня дължим на царската руска дипломация през 1878 г. Също така отказа на руския император да поеме ролята на арбитър по спора за Македония в 1912/1913 г. има фатални последици за България. Да не споменаваме за 30 000 български воини, паднали през 1944-1945 г. България не е изстреляла нито един куршум срещу съветски човек и имаше всичките основания да не бъде в списъка на победените. Очакванията на българския народ, че ако не нещо друго, то г-н Молотов ще повдигне поне въпроса за излаза на Бяло море, предвиден от Ньойския договор, и по този начин ще даде израз на благодарност за участието не въоръжените сили в състава на съветската армия, останаха напразни.
Ето защо, сега руската дипломация има великолепният исторически шанс с даването на подходящия „дипломатически съвет“ на Сърбия, да постигне дипломатически успехи, които, по наша преценка, ще надхвърлят и най-оптимистичните й представи. Стабилизирането на Балканите – основа на сегашната руска политика – ще стане една реалност. От това само ще спечели каузата на мира.
Връщането на Западните покрайнини ще отвори заприщените двери в отношенията ни със славянския и православен сръбски народ, ще позволи двата народа спокойно да навлязат в настъпващия нов 21 век. Дано сръбските управници не пропуснат тази последна възможност за истинско разбирателство с България.